Не съм си поставяла за задача да напиша някаква методика, а и това е невъзможно – с всеки новодошъл човек се ражда ново обяснение, подбират се движения, понятни и достъпни конкретно за него. Но ми беше много интересно да наблюдавам как се променя всяка жена, запознавайки се с грамотността на своето собствено тяло (независимо от конституцията и възрастта), а значи и със самата себе си. Помня удивлението си когато чух от Натали: «А ти не си ли обръщала внимание, че стъпалата, бъбреците и ушите имат сходна форма – формата на семе, на зародиш?». Трябва да отбележа, че аз тогава възприемах тялото си само като инструмент за самоизразяване или за изразително предаване на танцувален образ. Натали насочваше този въпрос към друго възприятие на тялото. И така, образът на семе във формата на стъпалата вече води до ново усещане за съединяването със земята – да не пропаднеш в земята, а да приемеш нейната опора; като семето, което, за да расте, пие от земните сокове. От правилната постановка на стъпалата зависи и това в каква степен вярно ще се проявят в тялото ни вертикалните оси:
– от пубисната кост до центъра на челото по предната линия;
– от опашката до тила по задната линия;
– от ямките на бедрата /слабините/ до подмишниците по страничните линии
От стъпалата се построяват и хоризонталните оси: всяка двойка стави, ключиците и челюстите. Ако се изместят хоризонталните оси, вертикалите също се губят. От «пробудените» стъпала може да се повдигнем до следващото ниво с образ на зародиш – нивото на бъбреците, т.е. на нивото на талията.
Да дадеш възможност на това ниво да «оживее» – това означава да обърнеш внимание на центъра на тежестта си (пъпната област), да изправиш чупката в кръста. И вече следващ етап – чрез разправяне на «крилете» – лопатките – към освобождаване на шийните прешлени и главата, а значи и ушите. Цялата тази «теория» е интересно да се постигне по време на занятия – в хода на движение – тогава подробно обяснения не винаги са нужни: тялото постепенно открива своите тайни, като че ли в добре познат дом намираш и отваряш неизвестни за теб врати. И колкото по-внимателен си, толкова повече «врати» за себе си ще отвориш. И точно това не е толкова просто: често не ни стига внимание. Все нямаме време: задачи, «проблеми», винаги тичаме. Дано в тази суета не подминем нещо много важно, може би най-важното.
Своите уроци Натали започваше в пълна тишина. Понякога включваше песнопения, понякога казваше на глас кратка молитва. Това не беше ритуал: тя просто не можеше по друг начин. Не можеше да пристъпи в тази територия, където водеше и нас – това специално пространство, което едновременно е и вътре в нас, и не ни принадлежи. И ако тръгнеш от това място като от отправна точка, тялото постепенно се отваря като книга за смисъла, за същественото.
А ако не? Ако просто повтаряш след водещата движенията? Също не е зле – в някакъв момент ще почувстваш облекчение на ставите, ще те «отпусне» остеохондрозата, ще се изправят раменете. Но излизайки от залата, едва ли ще можеш да удържиш този едва родил се вертикал. Натали предлагаше нещо повече – да намериш в себе си възможност да се обновиш, да се преродиш. Нали всичко външно се ражда отвътре. Във вътрешното пространство не можеш да се хвърлиш изведнъж, както не се втурваме вкъщи, без да сме си изтрили обувките на прага. Трябва в тишина да настроиш слуха си – и външния, и вътрешния – да усетиш тока на живота. Тогава самото тяло ще ти подсказва правилното движение, чувствителността ще ти помогне да намериш това положение на костните образувания, което, като правилно поставен скелет на здание, ще определя и устойчивостта, и стройността на тялото ти. Мускулните тъкани в такъв случай се опъват и се намират в тонус, но не са напрегнати.
За съжаление, нашата чувствителност като безполезна сме я загубили, но може да бъде развита, при кого по-бързо, при кого не толкова – зависи доколко внимателно се включваш. Тялото откликва веднага, след първите занятия, а по-нататък всичко зависи от твоя настрой – ако е налице сериозно желание да се измениш, то ще намериш и време, и сили за редовни занимания. За разлика от други практики за тялото, тук няма повторения на едно и също. Всеки път има усещане за нещо ново и за търсене. И откритията няма да престанат да ви удивяват и радват (да ви радват – в интерес на истината, няма да започнат веднага, тъй като по-напред в началото ни се налага да се справим със зоните, в които усещаме болка, блокажи и т.н.).
Понякога на занятия, помагайки на някоя от ученичките ми да открие тази заветна правилност в тялото си, предлагайки едно, друго движение, показвайки на себе си, отново обяснявайки, изведнъж виждам, че най-накрая тя е разбрала, почувствала е, намерила го е! Това нейно изменение няма как да не бъде забелязано – открива се такава красота, оставаш без думи, а ако имаш, то са само тези на Александър Блок «Изтрий случайните черти, и ще видиш – животът е прекрасен!».
Цялото мироздание е създадено от Бог и съществува благодарение на определени закони. Господ определя реда на всичко. Това, че в нашите тела не е някакъв хаос, че положението на ставите, костите, вътрешните органи не е случайно, че съществува определен порядък, нима това не е свидетелство за това, че тялото е сътворено и е сътворено с любов от Господа?! И тогава вече става ясно, че закономерностите, които се проявяват в тялото, имат по-дълбок смисъл:
– това, че изправената горна част (лопатки, рамене, пълноценната дължина на ръцете) облекчава долната част, удържа я;
– това, че само цялостният подход е оправдан (слабо ефективно е да се занимаваме поотделно с коремните мускули или с мускулите на краката);
– това, че в построяването на тялото ни се проявява кръстообразността;
– това, че съществува невидим вертикал, който направлява цялото тяло нагоре без напрежение, отговаряйки постоянно на нашата вътрешна потребност на устременост към Отеца, Господа.
Ролята на стъпалата е определяща в търсенето на правилното положение на тялото. С нея започват всички обяснения и към нея се връщат с още по-голямо внимание на всеки следващ етап. Но това внимание става от друго качество, ако в дълбочината на своето естество изведнъж усещаш пряката връзка между търсенето на телесното израстване и духовното. Не е толкова лесно да се намери тази правилност, единственият възможен вертикал на подем, но дали има друга по-важна задача от тази?
Някога някъде чух слова, казани от свети Инокентий Иркутски „От Господа се изправят стъпалата на човека”, търсенето на вярната постановка на стъпалата стана не само облекчение на петите и изправяне на фалангите на пръстите на краката, но нещо по-голямо. А ето какво пише в псалмите:
„Да не се колебаят стъпалата мои“ (16 пс.);
„Обръщах стъпалата мои към Откровенията Твои“ (18 пс.);
„Утвърди стъпалата мои в Словото Твое“ (18 пс.);

Разбира се, би било наивно да твърдим, че влизайки в разбирането за закономерността на построението на своето тяло, всеки човек става истински вярващ: може само да се удиви, че стъпалата имат формата на семена и веднага да забрави за това. Но за мнозина, както и за мен някога, развиването на чувствителността на тялото, проникновението в неговия език, помогна и на душата да се възроди, да порасне семето на душата, което и формира особен (християнски) образ на живот, който Серафим Саровски нарича „«стяжанием Святого Духа, стяжанием Благодати Божией»- да привличам в себе си Светия Дух, Божията Благодат и да я задържа.
Господ говори с всеки на разбираем за него език, но готови ли сме да Го чуем? Или оставаме в плен на своите мнения? Има такава притча. Трима работници се трудят заедно. Питат единия: „Какво правиш?”. Той отговаря: „ Дялкам, изчуквам камъни”. Вторият казва: „Заработвам за хляб за семейството си”. А третият на същия въпрос отговорил: „Строя храм”. Колко е важно да не пропуснем да видим най-важното, да подготвим почвата на душата си за възприемане. И в тази подготовка навикът да обръщаме внимание и съсредоточеността се оказват безценен опит сред суетата на живота. Тогава и в търсенето на правилното положение на ставите ще почувстваш нещо повече от оздравяване в обикновеното му разбиране. Може това да е като при Елена Шварц: «И Небето ти се струва по-близо…». Осъзнатата правилност на тялото помага за развиването на чувствителност, чувствителността по-точно направлява по-нататъшните търсения на правилност. Така постепенно се постига усещане за вертикала, даващо и чувство на събраност и лекота едновременно. И най-верният критерий за това «попадение» е свободното дихание. Вдишването без всякакви допълнителни прийоми прониква дълбоко в пространството на тялото ти, като че ли го омива отвътре, а издишането е като лъчи, излизащи от някаква вътрешна точка. Може това да е субективно, но аз тази точка я усещам не само като център на моето физическо същество, а като център на човешкото същество : в противовес на центъра на тежестта – център на лекотата. Такова пълноценно дихание не идва веднага, но толкова по-скоро колкото са по-реални търсенията на ново физиологическо дихание, съпроводени с обновление на сърцето. На такова търсене са в съзвучие словата на нашата ученичка съвременничка, поетесата Олга Седакова: «По някакво ново дихание, по някакво просветление в Непознатото тъгуват мнозина».