Нашите събития

Заявете своето участие

 

 

 

Запишете се за нашия бюлетин

Скъпи Жана и Светослава,

Още веднъж искам да ви благодаря за това, че съхранявате и развивате новата традиция на Великденските семинари. Ценя вашата енергия и желание да оставите всичките си дела и да съберете най-силните преподаватели по CAT в България в прекрасния град Пловдив, в уютното студио на Светослава. Всички заедно проведохме великденските светли дни в атмосфера на добрина и хармония. Колко видно са се изменили телата и душите на всички момичета, затова и занятията протичаха леко и радостно за мен. За първи път нашето взаимно разбиране беше на такова високо ниво. Ние правехме анализ на движенията, които даваше Натали, уточнявахме усещанията, които Натали е вложила в тези движения, изхождайки от своята чувствителност и осъзнатост на диханието и опитвайки се да ни предаде и на нас тези усещания. Тя винаги искаше да ни постави не само върху здрави успоредни стъпала, но и мечтаеше ние да не се отклоняваме от Пътя на истината в целия ни живот. Мога да кажа, че много от вас, скъпи наши български колеги, вече скоро ще станат самостоятелни ученички на Натали, тъй като вече придобивате телесна чувствителност от друго качество и очите ви гледат видео уроците на Натали по друг начин, и виждате този смисъл и тази реч, които тя искаше да предаде. И така, работата продължава и следващата преподаваща Темата Натали ще дойде да продължи този труд.

Голям поздрав към цъфтящите жени от цъфтящата България!

С любов, Галина Яковлева Санкт Петербург

Април 2018

 

 

2013 година беше специална за всички нас, които се бяхме докоснали до САТ и до посланието на Натали Дроен към жените. 

През месец май в Пловдив се запознахме с четирите ученички от Петербург: Наталия Сергиенко, Галина Яковлева, Елена Кожевникова и Александра Чесанова. Тази среща се случи благодарение на Светослава Хаджиева, която – запленена от тях на зимния семинар в Санкт Петербург, ги доведе в България.

Бяха три дни, в които всички участвахме и се почувствахме по нов начин, усетихме женското си начало по-дълбоко, женската си сила – за какво ни е дадена, предназначението си да се родим жени.

Започвахме в мълчание всеки ден, а след това молитвеното ни състояние ни въвеждаше в практическата част на занятието.

 

Всяка част от тялото ни преживяваше „новораждане”, оживяване, както при никоя друга практика, до която всяка от нас се е докосвала.

 

Чувствах  как от мен сякаш като от камък се къртят парчета и се подреждам, стремейки се към онзи образ, който Бог е планирал за мен.

 

Беше изключително преживяване. Каква беше радостта ни, когато се оказа, че сме поканени да присъстваме и на семинара в Люзарж през месец юли, заедно с всички близки ученички на Натали Дроен, дори не бих могла да опиша. Това беше събитие, на което ученичките ѝ щяха да отдадат почит към мястото и живота на Натали Дроен - там, където се е създавала Метафизиологията, където тя всяка година ги е посрещала на групи и им е предавала собствения си опит. 

За нас - трите българки, беше голяма чест, голямо признание да бъдем приобщени към голямото семейство на САТ.

Натали си беше заминала преди 7 месеца –  на 17.02.2013г., а ние започнахме занятията на 19 юли същата година.

 

За мен това беше Светая светих – в дома на Натали - градината, часовнята, студиото, приборите, въздуха, полския пейзаж около имението. Нищо от това не би могло да бъде предадено с думи.

 

Бяхме помолени да си носим спално бельо, за да не затрудняваме по никакъв начин семейството на Натали, което беше така благородно да ни допусне в дома си за седмицата около рождения ѝ ден – 20.07.

 

Носех си спалния чувал, с който съм пребродила много места. Спях на терасата в крилото на къщата, където са живели помощниците на семейството.

Беше изключително – под френското небе, близо до летището. Първите дни чувах самолетите, а след това те станаха част от звуковия фон – заедно с птичите песни на изгрев и залез.

 

Честно казано, първите дни се страхувах някое животно да не се качи на терасата по стълбата и слагах разни импровизирани огради. А после осъзнах колко е наивно това и къде ми е вярата и упованието. Времето беше чудесно, не валя нито един ден, само една сутрин се събудих от нежното барабанене на дъжда по навеса, под който беше импровизираната ми постеля.

 

Не беше лесно на никого от присъстващите. На ученичките – защото за първи път бяха на това любимо място - без любимата Натали.

 

За нас трите – че присъствахме, че трябваше в един момент и ние да предложим от скромния си плах опит, стъпили на този път. Мястото тъгуваше и едновременно ни обгрижваше с нежност. Усещаше се невидимото присъствие на Натали.

 

Занятията бяха като красиво свещенодействие. Разговорите, общуването ни, се равняваха на месеци самостоятелни търсения.  Всичко това беше ново усещане, толкова дълбоко и различно. Пътешествах в зоната извън комфорта си, извън обичайното. Правеше ме тъжна това, че не успявам да съм перфектна - такава, каквато бих искала да бъда. Имаше моменти, в които исках да се откажа, да избягам, да се завърна в онова мое собствено пространство, в което се чувствах уверена, свободна, успяла.          Толкова съм благодарна на всички, които мълчаливо ме подкрепиха да не се поддам и да не си замина, а да преодолея и прескоча изкушението.

 

Най-силно беше един следобяд - плаках, бях сякаш бясна, щура, не можех да си намеря място, защото не можех да направя поклона. Плаках, тичах в полето, даже в часовнята не ме свърташе, градината на Натали ми беше тясна. Оказа се че няма как да си тръгна, нито да си сменя билета, нямаше нито телефон, нито интернет. И накрая - разбита от всички тези емоции, легнах рано-рано в спалния си чувал и заспах. Когато на следващия ден се събудих, съмненията, дискомфортът, желанието за бягство се бяха стопили заедно с нощта. Бях съвсем друга. Александра се смееше и ми каза, че за мен семинарът започва сега.

 

Всичко беше друго, различно. Ценно мое усещане - не само движенията с диханието, молитвите, а и беседите, четенето на книгите на Натали. По различен начин усещах дадените ни насоки на осъзнаване в свободното време, което ми помагаше да чувствам тялото си храм, храм, в който всяка една от нас свещенодействаше – дотолкова, доколкото беше дорасла.

 

20 юли! Рожденият ден на Натали Дроен!

Беше трепетен вълнуващ ден. Когато започнахма занятието, всяка от нас трябваше да влезе в Студиото в тишина. Сякаш вътре Натали ни очакваше. Влизахме една по една. Наташа ме коригира нежно, не се смутих, благодарих й мислено. Останахме в тишина дълго. В очите на някои от нас имаше сълзи. Стояхме в кръг, на стъпалата си - построени, тихи, вглъбени. Наташа започна и всяка след нея имаше по 5 минути да продължи движенията, които предишната предлагаше. Стана единение. Цялостност. Осъзнахме на още по-дълбоко ниво, че Той ни диша, че Той – Създателят,  ни оживява, че Той е животът в нас. Без Него нас ни няма. От стъпалата, по бедрата, двете колони, нагоре, нагоре към главата – главната, и след това още нагоре. Цялостност. Едно вдишване и олеквах, издигах се над себе си - вътре в себе си, а не някъде зареяна, отнесена. Всичко, с което разполагах в този съкровен момент, беше пространството от стъпалата ми до темето. И в това земно-неземно състояние след занятието имахме тържествен обяд. Посетихме и местната катедрала в Люзарж, където и до днес е семейната гробница на семейство Дроен. Благодарност, вдъхновение и едновременно чувство за отговорност ме изпълваха.    

 

Следващите дни толкова бързо летяха. Искаше ми се да спра техния бяг. Оставах сама в почивките. Ходех в градината на Натали с благодарност, че съм допусната в тази обител. Чистех вече прецъфтелите рози. Дишах, при всяко движение търсех в себе си опората, непреходното, онова, което е от Него живеещо в мен. Записвах преживяванията си, осъзнаванията си, усещанията си от всяко занятие, водено ни от ученичките на Натали подред. На всяка една от тях и сега се прекланям с дълбока благодарност, че успя да преодолее своите чувства и емоции и да ни поведе.

 

Вечер, в спалния чувал, си мислех за Христос, за осиротелите апостоли след Неговото заминаване, за Възкресението, за Вярата, за Силата, за това, че сякаш няма минало, че ние едновременно сме били, сме и ще бъдем. Участници. Поканени. Да се променим, да се издигнем над тленното, земното и приживе да Го почувстваме да Го срещнем във вътрешния си храм. Беше изключително пътешествие навътре в себе си.

 

Преди със Светослава да заминем обратно към София, там - на красивата тераса на Натали, се родиха много неща, които се отнасяха за България, за нас. Идеята за този сайт – www.nathaliedroin.bg , идеята да организираме регулярни базови нива за желаещите да се занимават със САТ нови жени. Идеята за годишните ни срещи с ученичките на Натали от Петербург. За издаването на книгата на Татяна Чесанова „Нейната история – любов” на български език.

 

Благодаря на всички, с които споделихме тези няколко дни! Получих и научих по нещо специално от всяка от вас.

Тогава, на това място - ние бяхме благословени да продължим по пътя на промяната.

 

 

 

Скъпи, любими,

Пиша тези редове с голяма благодарност към всички водещи от Петербург, които топло ни посрещнаха, приеха, водиха ни към Образа на съвършенството и ни показаха отново Сакралността, Вертикала в природата на Пушкино и Петербург! Благодаря ви Наташа, Галя, Лена, Саша, Людмила, Сабина! И знам, че към тази моя благодарност се присъединяват и всички останали 16 дами от нашата българска група на семинара през юли!

За нас тези 4 дни в Пушкино и 3 дни в Петербург бяха непрекъснато обучение, порастване, израстване и като единна българска група! 

Благодарим ви, че отделихте от времето си и допълнително се занимавахте с нас и тогава в един от тези "допълнителни мигове" Лена откри, отвори в мен Двери и Диханието нежно, топло започна своята работа на друго Ниво! 

Благодаря на Галя за откритието ми по време на нейния допълнителен урок какво е точно Вертикалът, около Който се концентрира живота ми, съдбата ми, цялото ми Битие на Земята, за Живота на всяка една от нас!

Благодаря на Наташа, с която завърших семинара си през юли! Благодаря за разговора на 9 юли и за най-голямото откровение, което получих, излизайки на Невски проспект след урока! В мен вече звучаха моите отговори на това какво значи ПОДОЙДИ К СЕБЕ, ВВЕРХ ДЕРЖИТЬ ВНИЗЬ!!! Защо е толковa непросто, нелеко на 4-то ниво в тялото!!!

Всички тези отговори са звучали от думите на Натали, от думите на другите водещи, чувала съм ги, с ушите си, а след обяда на 9 юли те живееха вече в мен!!! Летях, щастлива, че съм почувствала нещо Ново в мен, нещо, което стъпка по стъпка ще градя и ще израствам.

ДА ПРИСТЪПЯ КЪМ СЕБЕ СИ - значи да порасна вече, да съм лека, да стъпвам леко на стъпалата си, лекотата да присъства във всичко в мен, около мен, Да поема отговорност за всяко нещо в живота си, в ежедневието си, в работата, в отношенията! Да не стъпвам вече тежко, тромаво и да натискам върху стъпалата, коленете, бедрата, върху тези колони - символ на дуалността, а да се "изстрелям" навътре в себе си - да се опозная, да поема отговорност и да се изправя и да започна да усещам тялото си леко и уверено да вървя!!! Да спре малкото момиченце в мен, което непрекъснато "не знае как, не разбира, не може да държи раменете, корсета, иска някой да му обясни, да му покаже, да го научи, най-накрая да вземе да го подреди веднъж завинаги, да го научи отвън, да му помогне, защото то не може...., иска отговорите отвън, всички са му длъжни да му отговарят и най-вече да му обясняват..."

Този вътрешен диалог завърши...на това ниво за мен, в този ден!!! Всичко е вътре в мен, всички отговори са в мен, вътре. Само е нужно да притихна, да се прислушам, да порасна, ДА ПОРАСНА!!! Та нали сакралната архитектура на тялото-храм е Послушание, Слушане, ни казва много пъти Натали Дроен!

Всичко, което ми се е случило, което ми се случва - това съм самата аз и поемам отговорност без претенции, без капризи и детски номера, без поведението на малкото дете в мен, което тропа с натежалите си крачета, подрусва се сърдито и обидено и е все неразбрано и недоволно, очакващо от другите.

Ето това е Вътрешният Вертикал, когато се изправя и поема тази отговорност, че съм жива, че имам задача за свършване, която съм обещала, че всичко е такова каквото е и в това е Красотата! И тогава усещам и Външния Вертикал - как всичко около мен също се "изправя", размества, намества, идва на мястото си! Светът е друг, Животът за мен е друг, Външен Вертикал!!! 

Това беше един от въпросите, по които трябваше да мислим по време на семинара, а когато дойде време за мнението ни, аз легнах, не можех, не знаех, не исках да отговарям само с голи слова. Нямах отговора отвътре в себе си. Беше некрасиво от моя страна, малкото момиченце в мен беше недоволно - какво го изпитват, може би ще пишат бележки, а то не е готово, ами тогава да протестира, да легне демонстративно!!! Да!

Другият въпрос, по който имахме да мислим беше - ГОРНОТО ДЪРЖИ ДОЛНОТО. Как го чувстваме в себе си? Тогава на обсъждането малката Жана лежеше, не почувствала, незнаеща какво да отговори, отказваща да говори само думи, без да е почувствала!!!

И там на този Невски делничен проспект, след последния ми урок почти можех да извикам всеизвестното Еврика - Ами, когато поема отговорност да стъпвам леко, когато порасна и олекна, когато нежно вдишвам и с благодарност издишвам нагоре, по Вертикала, който вече сякаш ме "пронизва" през главата и преминава по целия ми гръбначен стълб. Вертикал, който "разделя" на 2 хармонични части тялото ми, тяло, което с всяко вдишване-издишване става все по-леко, по-свободно, по-гъвкаво и младо!

И в този момент в съзнанието ми изплува библейския момент с Христос, който ходи по водата, а Петър е опитал и се е провалил, заради слабата си Вяра, заради тежките си съмнения и ...можем всички тук да добавяме много наши "открития" защо нещо не може да стане.

Вярата, Силата, Връзката са тази невидима нишка, която ни прави леки, подвижни, ефирни, обичащи, разбиращи, приемащи, Връзката с Духа! Горното държи Долното!!! Тогава всяка клетка оживява по новому, вибрира по нов начин, в синхрон с Духа, с Дъха, живее нов Живот и всички клетки в мен живеят нов Живот!!!

И да, това е дълъг Път, дълго израстване, пренастройване, преподреждане, нова осъзнатост всеки миг, при всяко вдишване-издишване!!! Това вече не е страшно, това вече е Посока!!! Важното е, че го чувствам, че това знание е на клетъчно ниво и предстоящия дълъг Път не ме плаши, а ме прави радостна, щастлива, жадна за тази лекота, ефирност, свобода, полет!
Напред и Нагоре - казва Натали!

И по този Път всичко е за добро, радвам се на най-малкото, на това, че съм жива, че мога да съзидавам, че мога да наблюдавам, да се усъвършенствам, да приемам всички и всичко спокойно, знаейки че всичко ми е дадено, за да ми помага по Пътя...

И да продължа с благодарността - благодарим на Людмила и на Сабина, които с толкова Любов, мекота и нежност ни обгрижваха.

И не на последно място, разбира се - на Саша, на нея специални благодарности, че ме приюти в дома си за седмица преди семинара, за нощните ни незабравими разговори за Натали, за книгите, за филма, за сакралната архитектура и метафизиологията, за Русия, за България, за връзката помежду ни! Благодаря освен за уюта на дома й и за уроците по време на нейните занятия с нейните дами, които уроци бяха също откритие за мен - коя съм, до къде съм стигнала навътре в себе си в този момент, без илюзии, без заблуда. Какъв е стремежа ми Напред и Нагоре? Тя ме допусна в нейния свят, в нейното лично пространство. Благодаря ти, Саша!

И накрая отново към вас, скъпи Питерски водещи, благодаря ви от името на всички нас - 17 българки, които гостувахме в този специален за вас и Натали град.

Дълбок поклон пред нейното наследство, дълбок поклон пред вашата всеотдайност и себеотдаване на Темата за Жената и задачите й в Новия век!

До нови срещи! До нови открития!
Жана Иванова, днес още малко пораснала.

15 юли, 2014

 За силата на Сакралната архитектура и промяната вън и вътре в нас – споделя Веселина Панайотова

Видях идеалния гръбначен стълб. Дълъг е 24см. Няма чупка в кръста. Главата, кръстът и дупето са на една права линия. Гърбът принадлежи на вече 5 месечния ми син и е перфектната визуализация на всичко, което Жана говори по време на занятията по сакрална архитектура.

Какво е сакрална архитектура? Погледнати отстрани, упражненията са бавни, ненатоварващи, ще си помисли човек - като за 80+ годишни младежки. За душата ми, това е вътрешно спокойствие, благодарност и извисяване. За тялото ми, това е необходимост. Да се подредя правилно, да усетя различна всяка част на съществото ми. Занимавам се със сакрална архитектура от две години.

Вече бях ходила около година, когато на занятието на 23-ти май миналата година Жана реши да завърши практиката с както го запомних кръг на желанията. Моето беше за бебе. Месец по-късно разбрах, че съм бременна с второто ми дете. Продължих да ходя на занятията. Много мило ми ставаше, когато инструкторките се опитваха да ми помогнат да залепя пъпа за кръста по време на наклон, а аз с усмивка съобщавах “Има бебе вътре.” Следваха прегръдки и радостни възклицания, след което занятието продължаваше. Бременността ми протече безпроблемно. При първата с дъщеря ми се наложи да лежа за задържане, имах втора несполучлива бременност и мислех, че с тази ще трябва да се пазя. За щастие не бях права.

Благодарение на занятията бях изградила вътрешно спокойствие, благодарност и вяра. Успоредно с това, правех упражнения, които да освободят и засилят кръста и гърба ми. Подготвях ръцете да прегръщат бебето като построих лактите да са на линия с големия пръст и вътрешната им част обърната към тялото. Когато стоя права, тялото ми се научи да стои правилно на краката си. Тежестта изнесена на пръстите между втория и третия, коленете живи, гърдите застанали над мен, кръстът максимално освободен. Болки в гърба или кръста не съм имала. Тазовите кости, бяха подготвени за лесно раждане.

Последната ми практика беше на 2-ри декември. Бях в бременна в 7-мия месец. Единственото упражнение, което не можех да правя беше пълният поклон. По време на практиката имах силна болка в тазобедрените стави, но беше от облекчение на насъбралото се напрежение там. Усещането бе сякаш някой ме е хванал и разтегнал. В края на занятието изпитах чувство на благодарност. Беше толкова силно, че ми се плачеше от облекчение.

До края на бременността правех упражнения вкъщи на земя и със стол. Освобождавах кръста и засилвах ръцете си. Открих, че по време на раждането същите тези упражнения изключително много облекчават болките от контракциите. Тогава разбрах какво е диханието ми да започва от стъпалата и да издишам през бъбреците. В болницата, когато бяха най-силните болки построявах краката, съсредоточавах се върху диханието и разтягах кръста, облягайки се с ръце на леглото. Раждането на пожелания Георги беше лесно и бързо.

Два часа след като родих сина си отидох до кафето на 9-тия етаж в болницата за шоколад. След изписването посетих масажиста ми, за да провери дали имам изместване на тазовите кости. Това е, когато единият ми крак е по-дълъг от другия. При първото ми раждане това се беше случило и ми причиняваше болки при ходене, изстръпване на крака и болки в кръста. Учудващо, но след второто ми раждане, разместване нямаше.

Вярвам, че желанието за бебе, лесното раждане, бързото възстановяване на тялото ми са благодарение на практиките по сакрална архитектура. Тези занятия развиха в мен спокойствие, благодарност и правилно усещане за тялото ми. Неслучайно съпругът ми е този, който ме кара да ходя, защото след занятие съм както казва: “Облагородена”

 

 

 

"Казвам се Светослава Хаджиева. Живея в България, в град Пловдив. Първият път, когато чух за САТ, беше в София, където бяха пристигнали Дария Ларина и Ирина от Беларус. Още тогава САТ ме докосна. Разбрах, че това е точно това, което търся. Преминах всички нива на системата на Норбеков и курса на Геше Майкъл Роуч. Тези системи са чудесни,но тъй като създателите им са мъже, не можаха да ми дадат отговор на въпроса: " Как съвременната жена може да съхрани своята женственост, в забързаното си ежедневие и под тежестта на всички свои отговорности? " Получих отговора чрез Сакралната архитектура на тялото - По пътя към себе си."

- Светослава Хаджиева