Нашите събития

Заявете своето участие

 

 

 

Запишете се за нашия бюлетин

Днес  темата за тялото е необичайно популярна, предлагат се множество практики за работа с тялото. На млади години мнозина са се занимавали с някакъв спорт, даже не един, пробвали са се в различни фитнес-зали. Имаш разбирането, че трябва да се продължат заниманията с тялото, но ето беда – много често механичното повтаряне на упражнения не носи очаквания резултат, като освен това се появява чувство на неудовлетвореност, като  че ли вътрешните ти потребности – «зовът на душата», остават на заден план.

Именно за тези, които търсят такъв подход към тялото, който е ефикасен за поддържане на мускулния тонус, оздравяване на ставите, създаване на лека походка и едновремено с  това е адекватен за потребността ни от вътрешно развитие, ще бъде интересно да се запознаят със системата, предложена от  Натали Дроен. Тя е парижанка от руски произход, няколко пъти е идвала в Санкт Петербург за провеждане на своите мастеркласове.

Вече почти 20 години провеждам занятия за жени по тази система и все още много често чувам от дошлите за първи път: «Колко дълго съм търсила точно това».

 

 

А.П. Чехов има забележителна повест «Дуел». Главният герой е млад човек на име Иван Лаевски, който в нощта преди дуела изведнъж осъзнава цялата истина на греховното си състояние. Чехов, като практикуващ лекар, с детайли описва промените, които усеща Лаевски даже в тялото: той усетил изтръпване и тежест в тялото си, някаква неловкост, загуба на гъвкавост; не можел да познае движенията си и вървял «плахо разтваряйки в страни лактите и свивайки раменете ».

Много обичам Чехов, често го препрочитам, но на това негово наблюдение – как се проявява в тялото  нашето вътрешно състояние – обърнах внимание едва наскоро, две години след като си замина Натали.

 

Първи срещи с Натали

За Натали връзката между вътрешно и външно, телесно и духовно, не беше предмет на изследване – тя просто не ги разделяше. И изпитваше състрадание към всеки човек, чието тяло беше «запуснато», защото тялото, както и душата, са дар на човека от Бога и този дар не може да бъде «нито празен, нито случаен». На всяка своя ученичка  Натали помагаше да се убеди в това, като първо с години е търсела в себе си това правилно положение на ставите и прешлените, при което мускулните тъкани се разправят и държат тялото в спокоен стремеж  нагоре.  За да можеш не само да постигнеш тази правилност, но и да я направиш всекидневен навик, т.е. да живееш  в  нея, е необходимо внимание, което не  можеш да удържиш само с усилие на волята.  С какво тогава?

Отговора  съм търсила през  всичките години на общуването ни – от запознанството до личния контакт, когато Натали стана за мен много близък човек – не само учител, но и духовна  майка.

Натали Дроен е жена с удивителна съдба. Тя е майка на 7 деца. Родителите ѝ са от древни  руски, литовски и украински родове: баща ѝ от Трубецки, майка ѝ от Антонович. По време на революцията баща ѝ и майка ѝ напускат Киев и извървяват  трагичния път на емиграцията. Натали живее в Париж от тригодишна. Тя е кръстена от един от стълбовете на православната мисъл – свещеника Сергей Булгаков. От 13-годишна се занимава в школи по класически балет, изучава различни системи за подход към тялото.  Необходимостта от  безкрайни механични повторения, напрежението и насилието над  тялото,  за да постигне  красиво движение са предизвиквали  вътрешен  протест в младата  Натали. Тя е чувствала, че източникът  на хармония е някъде вътре и започнала да го търси. Нейното търсене е имало най-крепкия фундамент -  пълното доверие към Бог. Тя е била закърмена с вяра в Живия Бог, с  Бог-Триединство: «Творецът на небето и земята, видим за всички и невидим». С молитвено внимание тя се прислушвала към диханието, стараейки се да вдиша, както сама казваше, не само кислород, но и милост Божия. Тя притежаваше висока степен на чувствителност;  това ѝ е позволило  да забележи как вдишването води към подем  всяко ниво на ставите, освобождава целия костен състав и изправя гръбнака. Но следва издишване. Как да се вдиша така, че да не се изгуби този подем-полет на вдишването, как да не се свлечеш, да не тежиш отново на ставите? Натали намерила отговора в хода на своите дълги търсения и се научила да издиша, без да се стяга, но и без да разваля построяването на тялото. . Манделщам има такова словосъчетание «изправящо вдишване». А Натали е открила «изправящо издишване».

За първи път видях Натали на един от първите ѝ семинари в Санкт Петербург през 1988 г., в студиото на един изключителен човек, мой наставник в продължение на почти десет години, Николай Кратюк. Той провеждаше занятия за жени, обединявайки няколко практики за тялото и пластични танцувални комбинации. Николай се опитваше в задушаващата съветска атмосфера да намери този източник, който оросявайки душата, ще помогне и за обновяване на тялото.  Подходът  към тялото, който предлагаше Натали, се оказа в съзвучие с неговите търсения. По негова покана Натали започна да идва редовно в Санкт Петербург, един или два пъти годишно. След известно време, голяма група ученички на Николай беше във Франция с посещение в студиото на Натали, а след още няколко години аз получих покана от Натали да отида на обучение при нея заедно с Галина Яковлева и Светлана Асташкевич. След това посещение общуването ми с Натали стана постоянно – срещи в Люзарж (предградие на Париж) в нейното студио, в Санкт Петербург, а между срещите – дълги разговори по телефона и кореспонденция. В разговорите ни битовите въпроси отнемаха две-три минути, въпреки че не ѝ бяха безразлични и моите лични радости, и проблемите ми, но основно Натали говореше за това какво  е важно за работата с тялото, как да почувстваш какво стои зад което и да е движение, което правиш, как да се доближиш до този висок план: «Хвалете (Прославяйте) Господа не само с вашите души, но и с вашите тела». 

В края на 90-те започнах да водя занятия за жени по методиката на Натали Дроен. Дълго не се решавах, струваше ми се, че не съм готова, въпреки че бях добре запозната с движенията – работех  като хореограф.

 Натали предлагаше друго движение – родено не по външна схема, а от диханието. А главното беше една друга цел, която за мен – пропитата със съветско възпитание – беше непонятна, но ме влечеше. Чак по-късно чух известната на мнозина фраза на Тертулиан: «Всяка душа – християнка» . Но тогава, в началото на 90-те, бях доста далече от църковния живот. Но и от  тези нейни споделения, които достигаха до мен, се беше заформило убеждението , че свещениците говорят само за духовното, а за тялото – изобщо не!

Днес, когато животът в църквата ми е подарил възможността за радостно общуване с много изключителни хора – и свещеници, и миряни, аз не се съмнявам, че често нашите убеждения се формират от невежество и стереотипи.  Да, но тогава...

През 1998 г. Николай Кратюк неочаквано почина и посещенията на Натали в Санкт Петербург започнахме да ги организираме двете с Галина Яковлева (тя също водеше няколко групи за жени). Сега е трудно да си представим колко беше трудно това за нас – нямаше пари, а трябваше да се организира някакъв що-годе достоен бит за Натали, зали - в които да проведе уроците си, освен това и така да се проведат занятията, че да не я разочароваме. За Натали беше важно да види, че ние действително предаваме това, на което ни е учила. Освен занятията в нашите групи, се предлагаха едно или две занятия за всички желаещи. На тези срещи се събираха по 30-40 души, а веднъж почти 100 и стояха в залата рамо до рамо. За мен и досега е загадка как хората разбираха за занятията – ние не сме правили рекламни акции, а и тогава още нямаше интернет. Вярно имаше ленинградска телевизия. Аз с радост произнасям «Санкт Петербург», не изпитвам носталгия по старото име на родния ми град (разбира се, страниците от блокадата – това е нещо свято), но за «ленинградската телевизия» си заслужава да си спомним с добро. Именно по този канал имаше предавания, адресирани не към строителя на комунизма, а към човека. И за човека. Имаше срещи с интересни хора, когато в хода на беседата с водещия, гостът разказвайки за живота си, споделяше най-важните за него открития – открития в професията, творчеството, или открития за висотата на човешките постъпки и отношения.

В такова предаване беше поканена при една от първите си визити Натали. Дори самият ѝ външен вид поразяваше и водещите и зрителите – облечена с истински френски вкус, елегантна, красива 70-годишна жена, некриеща възрастта си – това само по себе си удивлява. А още по-удивителното беше това, което говореше - за достойнството на жените, което не е в остояване на някакви права, а в умението да съхраняват в себе си източника на женственост, да го предпазват от натрупващите се тежести на възрастта, подтискащата суета на битовите дела, без да се страни от тях, но по различен начин.

Как? По молба на водещите Натали се съгласи да покаже фрагменти от своите занятия. Бяха записани още няколко предавания. Но даже едно от  тях беше достатъчно, за да остане образът на тази жена за дълго в паметта ви. И беше разбираемо, че ако се появяваше възможност за среща с нея, не се пропускаше.

Натали беше разпознала езика на тялото – вертикалните оси, хоризонталните нива, съотношенията между тях, единството. На своите уроци тя показваше, обясняваше, поправяше. Но и при първата среща, и след това, на всеки неин урок, винаги се усещаше това, което стои зад обясненията, това без което всички обяснения престават да бъдат важни. Затова и в залата беше пълна тишина, защото зад тихите думи на Натали имаше покана не просто да изпълниш упражнение за правилна осанка, а да почувстваш в себе си нещо ново – това, което е някъде вътре в теб дълбоко, но не е проявено.  Със своята вътрешна съсредоточеност върху нещо много важно, тя мълчаливо призоваваше всеки да пробуди това много важно в себе си. А в това, че това важно живее вътре във вскяа жена, тя не се и съмняваше.

 

 

 

На снимката с Натали са Александър Дирдовский (отляво) - оператор, снимал Натали в продължение на много години, и Николай Кратюк (вдясно).

 

ТОКЪТ  НА ЖИВОТА 

Не съм си поставяла за задача да напиша някаква методика, а и това е невъзможно – с всеки новодошъл човек се ражда ново обяснение, подбират се движения, понятни и достъпни конкретно за него. Но ми беше много интересно да наблюдавам как се променя всяка жена, запознавайки се с грамотността на своето собствено тяло (независимо от конституцията и възрастта), а значи и със самата себе си.  Помня удивлението си когато чух от Натали: «А ти не си ли обръщала внимание, че стъпалата, бъбреците и ушите имат сходна форма – формата на семе, на зародиш?». Трябва да отбележа, че аз тогава възприемах тялото си само като инструмент за самоизразяване или за изразително предаване на танцувален образ. Натали насочваше този въпрос към друго възприятие на тялото.  И така, образът  на семе във формата на стъпалата вече води до ново усещане за  съединяването със земята – да не пропаднеш в земята, а да приемеш нейната опора; като семето, което, за да расте, пие от земните сокове. От правилната постановка на стъпалата зависи и това в каква степен вярно ще се проявят в тялото ни вертикалните оси:

- от пубисната кост до центъра на челото по предната линия;

- от опашката до тила по задната линия;

- от ямките на бедрата /слабините/ до подмишниците по страничните линии  

От стъпалата се построяват и хоризонталните оси: всяка двойка стави, ключиците и челюстите.  Ако се изместят хоризонталните оси, вертикалите също се губят. От «пробудените» стъпала може да се повдигнем до следващото ниво с образ на зародиш – нивото на бъбреците, т.е. на нивото на талията.

Да дадеш възможност на това ниво да «оживее» - това означава да обърнеш внимание на центъра на тежестта си (пъпната област), да изправиш чупката в кръста. И вече следващ етап – чрез разправяне на «крилете» - лопатките – към освобождаване на шийните прешлени и главата, а значи и ушите.  Цялата тази «теория» е интересно да се постигне по време на занятия – в хода на движение – тогава подробно обяснения не винаги са нужни: тялото постепенно открива своите тайни, като че ли в добре познат дом намираш и отваряш неизвестни за теб врати. И колкото по-внимателен си, толкова повече «врати» за себе си ще отвориш. И точно  това не е толкова просто: често не ни стига внимание. Все нямаме време: задачи, «проблеми», винаги тичаме. Дано в тази суета не подминем нещо много важно, може би най-важното.

Своите уроци Натали започваше в пълна тишина. Понякога включваше песнопения, понякога казваше на глас кратка молитва. Това не беше ритуал: тя просто не можеше по друг начин. Не можеше да пристъпи в тази територия, където водеше и нас – това специално пространство, което едновременно е и вътре в нас, и не ни принадлежи. И ако тръгнеш от това място като от отправна точка, тялото постепенно се отваря като книга за смисъла, за същественото.

А ако не? Ако просто повтаряш след водещата движенията? Също не е зле – в някакъв момент ще почувстваш облекчение на ставите, ще те «отпусне» остеохондрозата,  ще се изправят раменете. Но излизайки от залата, едва ли ще можеш да удържиш този едва родил се вертикал. Натали предлагаше нещо повече – да намериш в себе си възможност да се обновиш, да се преродиш. Нали всичко външно се ражда отвътре. Във вътрешното пространство не можеш да се хвърлиш изведнъж, както не се втурваме вкъщи, без да сме си изтрили обувките на прага. Трябва в тишина да настроиш слуха си – и външния, и вътрешния – да усетиш тока  на живота. Тогава самото тяло ще ти подсказва правилното движение, чувствителността ще ти помогне да намериш това положение на костните образувания, което, като правилно поставен  скелет на здание, ще определя и устойчивостта, и стройността на тялото ти. Мускулните тъкани в такъв случай се опъват и се намират в тонус, но не са напрегнати.

 За съжаление, нашата чувствителност като безполезна сме я загубили, но може да бъде развита, при кого по-бързо, при кого не толкова – зависи доколко внимателно се включваш. Тялото откликва веднага, след първите занятия, а по-нататък  всичко зависи от твоя настрой – ако е налице сериозно желание да се измениш,  то ще намериш и време, и сили за редовни занимания. За разлика от други практики за тялото, тук няма повторения на едно и също. Всеки път има усещане за нещо ново и за търсене. И откритията няма да престанат да ви удивяват и радват (да ви радват - в интерес на истината, няма да започнат веднага, тъй като по-напред в началото ни се налага да се справим със зоните, в които усещаме болка, блокажи и т.н.).

Понякога на занятия, помагайки на някоя от ученичките ми да открие тази заветна правилност в тялото си, предлагайки едно, друго движение, показвайки на себе си, отново обяснявайки, изведнъж виждам, че най-накрая тя е разбрала, почувствала е, намерила го е! Това нейно изменение няма как да не бъде забелязано – открива се такава красота, оставаш без думи, а ако имаш, то са само тези на Александър Блок «Изтрий случайните черти, и ще видиш – животът е прекрасен!».

Цялото мироздание е създадено от Бог и съществува благодарение на определени закони. Господ определя реда на всичко. Това, че в нашите тела не е някакъв хаос, че положението на ставите, костите, вътрешните органи не е случайно, че съществува определен порядък, нима това не е свидетелство за това, че тялото е сътворено и е сътворено с любов от Господа?! И тогава вече става ясно, че закономерностите, които се проявяват  в тялото, имат по-дълбок смисъл:

- това, че изправената горна част (лопатки, рамене, пълноценната дължина на ръцете) облекчава долната част, удържа я;

- това, че само цялостният подход е оправдан (слабо ефективно е да се занимаваме поотделно с коремните мускули или с мускулите на краката);

- това, че в построяването на тялото ни се проявява кръстообразността;

- това, че съществува невидим вертикал, който направлява цялото тяло нагоре без напрежение, отговаряйки постоянно на нашата вътрешна потребност на устременост към Отеца, Господа.

Ролята на стъпалата е определяща в търсенето на правилното положение на тялото. С нея започват всички обяснения и към нея се връщат с още по-голямо внимание на всеки следващ етап. Но това внимание става от друго качество, ако в дълбочината на своето естество изведнъж  усещаш пряката връзка между търсенето на телесното израстване и духовното. Не е толкова лесно да се намери тази правилност, единственият  възможен вертикал на подем, но дали има друга по-важна задача от тази?

Някога някъде чух слова, казани от свети Инокентий Иркутски „От Господа се изправят стъпалата на човека”, търсенето на вярната постановка на стъпалата стана не само облекчение на петите и изправяне на фалангите на пръстите на краката, но нещо по-голямо. А ето какво пише в псалмите:

"Да не се колебаят стъпалата мои" (16 пс.);

"Обръщах стъпалата мои към Откровенията Твои" (18 пс.);

"Утвърди стъпалата мои в Словото Твое" (18 пс.);

Разбира се, би било наивно да твърдим, че влизайки в разбирането за закономерността на построението на своето тяло, всеки човек става истински вярващ: може само да се удиви, че стъпалата имат формата на семена и веднага да забрави за това. Но за мнозина, както и за мен някога, развиването на чувствителността на тялото, проникновението в неговия език,  помогна и на душата да се възроди, да порасне семето на душата, което и формира особен (християнски) образ на живот, който Серафим Саровски нарича „«стяжанием Святого Духа, стяжанием Благодати Божией»- да привличам в себе си Светия Дух, Божията Благодат и да я задържа.

Господ говори с всеки на разбираем за него език, но готови ли сме да Го чуем? Или оставаме в плен на своите мнения? Има такава притча. Трима работници се трудят заедно. Питат единия: „Какво правиш?”. Той отговаря: „ Дялкам, изчуквам камъни”. Вторият казва: „Заработвам за хляб за семейството си”. А третият на същия въпрос отговорил: „Строя храм”. Колко е важно да не пропуснем да видим най-важното, да подготвим почвата на душата си за възприемане. И в тази подготовка навикът  да обръщаме внимание и съсредоточеността се оказват безценен опит сред суетата на живота. Тогава и в търсенето на правилното положение на ставите ще почувстваш нещо повече от оздравяване в обикновеното му разбиране. Може това да е като при Елена Шварц: «И Небето ти се струва по-близо...». Осъзнатата правилност на тялото помага за развиването на чувствителност, чувствителността по-точно направлява по-нататъшните търсения на правилност. Така постепенно се постига усещане за вертикала, даващо и  чувство на събраност и лекота едновременно. И най-верният критерий за това «попадение» е свободното дихание. Вдишването без всякакви допълнителни прийоми  прониква дълбоко в пространството на тялото ти, като че ли го омива отвътре, а издишането е като лъчи, излизащи от някаква вътрешна точка. Може това да е субективно, но аз тази точка я усещам не само като център на моето физическо същество, а като център на човешкото същество : в противовес на центъра на тежестта – център на лекотата. Такова пълноценно дихание не идва веднага, но толкова по-скоро колкото са по-реални търсенията на ново физиологическо дихание, съпроводени с обновление на сърцето. На такова търсене са в съзвучие словата на нашата ученичка съвременничка, поетесата Олга Седакова: «По някакво ново дихание, по някакво просветление в Непознатото  тъгуват мнозина».

 

ЗА КРАСОТАТА 

Всяка жена усеща стремеж към красота. Не знам ще спаси ли красотата света, но съм убедена, че красотата спасява всеки отделен човек: нали е невъзможно да живееш в тъмнина. Ако човек не вижда красота в нищо, това е сериозен проблем – значи животът е станал неинтересен, човек не вижда никъде проявление на живота. За свой срам едва наскоро открих за себе си „Архипелага на Аверинцев“, както е нарекъл наследството от академик С.С. Аверинцев ученият-философ и обществен деятел К.Сигов.

 

 С.С. Аверинцев е учен от световна величина, притежаващ енциклопедични по размер знания за историята и културата на народи от целия свят от древни времена до наши дни –неговите трудове и лекции са отвели по-надълбоко прегледа  на историческите знания.  «Трудовете на Аверинцев даряват както универсално количество знания, така и енергията на осмислен личен избор между стръмния път на „бащата  на вярата Авраам”   и широкия път на постатеистическото «езичество»» (К.Сигов).

 Поетесата О. Седакова, спомняйки си за Аверинцев, е написала: «Той вдействителност  учеше своите читатели и слушатели да не умират в задушаващата атмосфера на умствено обожествяване и почти тотален комформизъм, да не умират интелектуално и нравствено. Един от трудовете на академик Аверинцев се нарича «Красота и святост». В него той пише: «В християнството Красота е едно от имената на Бога. Бог е прекрасен Сам по Себе си и Той се явява източник на вътрешната красота». Тук Аверинцев цитира стихове от химна за Красотата на Августин Блажени:

«Късно Те възлюбих аз, истинна Красота,

Ти беше вътре в мен, аз бях извън,

Ти беше с мен, аз без Теб,

Ти повика и Твоя вик проряза моята глухота

Ти се докосна до мен и се разпали в мен любов.”

 

Красотата,   идентична с истината, се явява неин критерий. Точно това имаше предвид Натали, когато казваше: «Господ ни кани във вечността чрез онтологичната красота». Когато в тялото«всичко е на своето място» (на което се и учим на занятията), се проявява хармония, преобразяваща всяка жена. Не по стандартите, речта, индивидуалността се съхраняват, но става явно това, което древните гърци са считали за принадлежащо само на „идеално“ сложения човек – определена съразмерност на частите на тялото. По-късно това наблюдение се е формулирало чрез числови съотношения – пропорциите на различни части от тялото ни съставляват определено число (ирационална дроб). Тази съгласуваност в характеристиките на построяването на човека е получила названието закон на Златното сечение, а един от съвременниците на Леонардо на Винчи й е дал друго наименование – „Божествена мярка за красота”.

 Натали разбираше „Златното сечение” като Слово Божие, пронизващо като меч сърцевината на нашето естество, и, едновременно, построяващо единствения верен път: «Аз съм Пътят, Истината и Живота" (Ин,XIV,6).

 

РОЗОВА ЗОРА

Вече няколко години Натали не е с нас, но са съхранени видеозаписи, направени в различните години от Александър Дирдовски – киевски оператор (за което са му безкрайно благодарни стотици  последователки и ученици). Един от фрагментите започва с разговор на Натали с млада жена на фона проникващо през бурята ярко розово зарево . Натали говори с развълнуван глас за това в какво вижда най-главната цел на своите уроци – говори за необходимостта всяка жена да се пробуди, да почувства вътре в себе си това сияние на розовата зора, като начало на изгрева, разцъфването на истинската женственост.

 

 У Н. Гумилев (руски поет, разстрелян през 1921 г., първият съпруг на А.А. Ахматова) има стихотворение:

 

„Какво да правим ние с розовата зора

Над  хладните небеса

Където има тишина и неземен покой

Какво да правим с безсмъртните стихове?

Не можеш да ги изядеш, изпиеш, нито целунеш

Мигът бяга неудържимо.

Така, век след век – скоро ли, Господи?

Под скалпела на природа и изкуство

Крещи духа ни, изнемогва плътта,

Раждайки орган за шестото чувство”

 

Тук става въпрос за най-прекрасното, което живее в сърцето на всеки човек – за жаждата към Бога, стремежа към Него; За това, което О.Седкова наричаше «щастливата тревога на дълбината» . И «нашият дух» - духът на човека – действително трябва да се пробуди, да се възпламени в  сутрешно сияние, «да крещи» - защото това е нашето обръщане към Небето. Именно това обръщане определя нашето умение да различаваме доброто и злото, способността ни към творчество и степента на свобода.

Може би това се и нарича «да разкриеш в себе си Образа Божий»? Само стигайки до Бог, ние ставаме самите себе си. Само това постепенно отваря очите за Божествената красота и става ясно осезаемо присъствието на Бог във всичко – и в природата, и в човешките постъпки.

Как красиво го е казал Августин Блажени: «Ти задаваш въпроса си, съзерцавайки Бог, а Бог отговаря с красота». Красотата не може да не бъде към себе си строга, изискваща – след като претендира да е истината.

Днес, когато се случва отделяне на естетическите идеали от етичните основи, това отделяне от корените отвежда до задънена улица търсенето на прекрасното. Синоним на красотата става хубостта; «прелест» - най-висока оценка и още като форма на защита – «по вкус и цвят няма приятели». Какво можеш да кажеш на това?

Хубав отговор на това има в думите на Лев Болшаков (протойерей и настоятел на един от храмовете в Карелия): «Вкусът е духовна категория и той се изработва изключително в резултат на сериозен духовен опит».

Свещеник Лев Болшаков по образование е изкуствовед и археолог. При пристигането си в град Кандопога му се наложило да се занимава със строителството на храма практически от нулата, непосредствено да участва в него, започвайки от създаването на проекта.

Интересни са неговите размишления по въпросите на съвременната храмова архитектура. Слушайки ги, намираш много аналогии с построяването на човешкото тяло.

 Първото, което той казва, че е по-важно от самия храм, това е неговото вътрешно пространство. Външният облик на храма само обрамчва това, което се случва вътре, помага за организацията на пространството. Прокарвайки паралел с архитектурата на тялото, забелязваме, че когато «скелета» на нашето здание – кости, стави – е на правилното място, се усеща облекчение и вътрешното пространство се освобождава, като че ли се отваря за вълните на вдишването.

Следващото, необходимо за храма качество, според отец Лев – образът на храма трябва да ни обръща нагоре, и това обръщане трябва да бъде устремено, но не високомерно.

Но нали и в тялото има всичко, което да поддържа устрема нагоре – не напрегнато и постоянно.
В своята статия «За новото благородство», спомняйки си за хората, с които е имала възможност да общува – онези, успели да станат възрастни още преди революцията, Олга Седакова пише за такова леко изправено стоене: «стои, като че ли без да тежи на земята». Както винаги прави наблюдателният и изтънчен поет, Олга Седакова не просто си спомня с носталгия за миналите времена на «онази» дореволюционна епоха, но търси отговори на въпроса как да се върне това, което е изгубено, това, което е стояло зад осанката – самоусещането за достойнство: "Достойнство, чест и това, което наричаме благородство, - това е стремежът нагоре – и в най-простия смисъл, пространствения, и в по-осмисления, метафоричен или символически."

Духовната основа , нравственият вертикал на тези хора-аристократи не по съсловен произход, а по вътрешна напълненост – се е отразявал във външния облик, в походката, в маниерите. Така че това, че като че ли всички около нас са се „свлекли“ – като че ли нямат гръбнак, това е не само и единствено медицински проблем.

На своите занятия аз предлагам разнообразни движения и за оздравяване на гръбнака, и за развиване на гъвкавост, но така или иначе като основна своя задача виждам подпомагането на моите скъпи ученички в разкриването на самите себе си – чрез езика на тялото, чрез разбирането за неговото построяване.  Влизайки в осъзнаването на телесната архитектура, вече възприемаш тялото не като „кутийка“ за душата, а като единна тъкан, единно цяло с духа и душата.  Да, целостта – като заветна недостижима цел, но нали към нея се стремим?! Внимателното осъзнаване закономерността на построяването на тялото като Господен проект открива погледа за собствената дълбочина и по-натам за теб самия като участник в творението. Възниква някакво друго отношение към това как държиш своето тяло, може би с по-голяма отговорност. Спомних си девиза на един от нашите фитнес центрове:
„Вашето тяло – наше дело!“

 

Първо тялото (В началото е тялото) .


Усещането за връзката на телесния вертикал и вътрешния настрой при всеки възниква по различен начин. Някой чувства това веднага, на друг е нужно време – в зависимост от това доколко е подготвена почвата на душата за възприемане, доколко човек е готов във всяко нещо да вижда Словото Господне,  доколко «зорко» е сърцето. Така че в този смисъл може да се каже, че основното в нашите занятия е кардионатоварването. Но и в тази шега има само една доза шега, тъй като е известно, че критерият за необходимостта от която и да било наша дейност е именно доколко тя ни помага да се придвижим напред по пътя към Бога, доколко смекчава и обновява сърцето ни – тъй като външното обновление със старо сърце е само обновяване,но лукаво.

 

 

ОСТРОВЧЕТА НА  ЛИЧНОСТНО  ОЗАРЕНИЕ


„Красотата се реализира във формата. Но ето какво е парадоксално: формата, която реализира тази красота, може и да я убие. Ако формата придобива някакво самодостатъчно значение, в нея угасват, втвърдяват се живота, Божествената енергия, красотата“.

 Това са думи на пианистката Мария Юдина – не само гениална пианистка, но и човек с велика душа. В нея са слети в едно вяра (това в годините на съветския режим), самоотверженост, скромност и чувство за хумор.

За мнозина, не само музиканти, тя се превърна в Учител по живот. При нея дори роялът беше под наем , но имаше две светини: Бог и Музиката.  „Всичко Божествено, духовно първо ми се е явило чрез изкуството, чрез един негов клон – чрез музиката."
 

Не мога да не разкажа една история, която на мнозина е известна. По време на войната Сталин чува музика по радиото. Харесала му. Попитал: „Какво е това?“. Отговарят му: „Моцарт, Концерт за фортепиано и оркестър в изпълнение на Мария Юдина“. Тогава по заповед на Сталин в рекордно кратки срокове правят плоча с тази музика. Сталин изпраща на Юдина хонорар (сума, с която е можела да си купи цял гараж автомобили). Тя му отговаря с писмо: „Благодаря Ви, Йосиф Висарионович, за Вашата помощ. Ще се моля за Вас денем и нощем и ще моля Господ да Ви прости греховете към народа и страната. Господ е милостив, Той ще прости. А парите ще дам за ремонт на църквата“.

 Сталин си замълчал. Трудно е да се повярва, но с нея така и нищо не се случило.


Целият живот на Мария Юдина е истински вертикал.  Колко е богата с такива хора Русия – хора с твърд вертикал, изграден в години на изпитания: война, глад, ужас от сталинските лагери; изграден чрез творчество във времена на забрани, когато поезията в някаква степен е запълвала невъзможността за молитви, а музиката се е превръщала в проповед.

Манделщам (почти забранено име в съветско време) е писал: „Никъде не обичат стиховете както у нас – за тях убиват“. Това е беда. Беда не само на отишлите си – убити, изпратени в изгнание, пречупени – това е наша беда.”

 

Сега, когато външните забрани са свалени, вътрешните забрани за „настоящето“ често са съхранени; в мнозина все още живее ограничаващият душата съветизъм, опростяването, по-скоро опростяването на своите духовни потребности. В съвременния, оборудван с плодовете на различни технологически достижения свят, има много нещастни хора. Може да е заради това, че като критерий за живота са избрали успеха?

 

 Самозванството, лидерството без значение по какви начини, лицемерието, безцеремонността, граничеща с наглост – вече  не предизвикват омерзение, а като че ли са в реда на нещата. Как да се противопоставиш на това, на първо място вътре в себе си?


Спомняме си Аверинцев: „Да нарушим общественото неприличие!”. И това той го казва в „глухите” 70-80 години за тоталните лъжи, приемани за „прилично поведение“.

 

Сега всичко е по-просто. Или по-сложно?... Вътрешният  закон за доброто, нравственото  начало, съществува във всеки човек. Но всеки ден, като извършваме някакви постъпки, ние или го следваме, или не. Чрез живота ни се построява нашият вертикал, а не от думите.

Вътрешният вертикал води към усещане на пространството от друго измерение. Но той е това място, което само по себе си е мярка, само измерва всичко случващо се с някакъв друг, пределен образ. Във вътрешния си свят човек се среща с това, което Гьоте нарича „старата истина”. Нея не трябва да я търсиш, тя е открита и то отдавна. Но това, което винаги трябва да търсиш – това е себе си, теб самия, този себе си, който е способен да я срещне. „Да търсиш островчета на личностно озарение“, както е казала Олга Седакова за самопознанието.


Да се осъзнаеш, да направиш по-изтънчен и възприемчив вътрешния си слух, зрението, да смекчиш сърцето – за това помагат литературата, високата поезия, класическата музика. Те не само правят душата по-голяма, по-богата и по-пораснала, но и дават възможност на духа да се пропие с християнското начало; създават средата за живот, необходима за вътрешно израстване. Светът в истинското изкуство се появява като спомен за Рая, спомен за девствената красота. Такова усещане за изначална красота дава природата.


Струва ми се, че колкото по-възприемчиво е сърцето на жената към проявлението на истинската красота, толкова повече в нея се открива истинската женственост: нежност и желание да обича. А живеенето в любов поражда желание да подкрепиш, да стоплиш: чрез постъпка, дума или поглед другия човек като че ли ти е близък, роден. Само такава любов може да даде сили и мъжество за преодоляване. Да очистиш сърцето си, да пуснеш в него Бога, да Му се довериш напълно – това е единственият път за получаване на такава любов.

 

Наталия Сергиенко

 

Оригиналния текст на руски език може да прочетете тук: http://nataliedroinspb.ru/pages/7

 

Скъпи Жана и Светослава,

Още веднъж искам да ви благодаря за това, че съхранявате и развивате новата традиция на Великденските семинари. Ценя вашата енергия и желание да оставите всичките си дела и да съберете най-силните преподаватели по CAT в България в прекрасния град Пловдив, в уютното студио на Светослава. Всички заедно проведохме великденските светли дни в атмосфера на добрина и хармония. Колко видно са се изменили телата и душите на всички момичета, затова и занятията протичаха леко и радостно за мен. За първи път нашето взаимно разбиране беше на такова високо ниво. Ние правехме анализ на движенията, които даваше Натали, уточнявахме усещанията, които Натали е вложила в тези движения, изхождайки от своята чувствителност и осъзнатост на диханието и опитвайки се да ни предаде и на нас тези усещания. Тя винаги искаше да ни постави не само върху здрави успоредни стъпала, но и мечтаеше ние да не се отклоняваме от Пътя на истината в целия ни живот. Мога да кажа, че много от вас, скъпи наши български колеги, вече скоро ще станат самостоятелни ученички на Натали, тъй като вече придобивате телесна чувствителност от друго качество и очите ви гледат видео уроците на Натали по друг начин, и виждате този смисъл и тази реч, които тя искаше да предаде. И така, работата продължава и следващата преподаваща Темата Натали ще дойде да продължи този труд.

Голям поздрав към цъфтящите жени от цъфтящата България!

С любов, Галина Яковлева Санкт Петербург

Април 2018

 

 За силата на Сакралната архитектура и промяната вън и вътре в нас – споделя Веселина Панайотова

Видях идеалния гръбначен стълб. Дълъг е 24см. Няма чупка в кръста. Главата, кръстът и дупето са на една права линия. Гърбът принадлежи на вече 5 месечния ми син и е перфектната визуализация на всичко, което Жана говори по време на занятията по сакрална архитектура.

Какво е сакрална архитектура? Погледнати отстрани, упражненията са бавни, ненатоварващи, ще си помисли човек - като за 80+ годишни младежки. За душата ми, това е вътрешно спокойствие, благодарност и извисяване. За тялото ми, това е необходимост. Да се подредя правилно, да усетя различна всяка част на съществото ми. Занимавам се със сакрална архитектура от две години.

Вече бях ходила около година, когато на занятието на 23-ти май миналата година Жана реши да завърши практиката с както го запомних кръг на желанията. Моето беше за бебе. Месец по-късно разбрах, че съм бременна с второто ми дете. Продължих да ходя на занятията. Много мило ми ставаше, когато инструкторките се опитваха да ми помогнат да залепя пъпа за кръста по време на наклон, а аз с усмивка съобщавах “Има бебе вътре.” Следваха прегръдки и радостни възклицания, след което занятието продължаваше. Бременността ми протече безпроблемно. При първата с дъщеря ми се наложи да лежа за задържане, имах втора несполучлива бременност и мислех, че с тази ще трябва да се пазя. За щастие не бях права.

Благодарение на занятията бях изградила вътрешно спокойствие, благодарност и вяра. Успоредно с това, правех упражнения, които да освободят и засилят кръста и гърба ми. Подготвях ръцете да прегръщат бебето като построих лактите да са на линия с големия пръст и вътрешната им част обърната към тялото. Когато стоя права, тялото ми се научи да стои правилно на краката си. Тежестта изнесена на пръстите между втория и третия, коленете живи, гърдите застанали над мен, кръстът максимално освободен. Болки в гърба или кръста не съм имала. Тазовите кости, бяха подготвени за лесно раждане.

Последната ми практика беше на 2-ри декември. Бях в бременна в 7-мия месец. Единственото упражнение, което не можех да правя беше пълният поклон. По време на практиката имах силна болка в тазобедрените стави, но беше от облекчение на насъбралото се напрежение там. Усещането бе сякаш някой ме е хванал и разтегнал. В края на занятието изпитах чувство на благодарност. Беше толкова силно, че ми се плачеше от облекчение.

До края на бременността правех упражнения вкъщи на земя и със стол. Освобождавах кръста и засилвах ръцете си. Открих, че по време на раждането същите тези упражнения изключително много облекчават болките от контракциите. Тогава разбрах какво е диханието ми да започва от стъпалата и да издишам през бъбреците. В болницата, когато бяха най-силните болки построявах краката, съсредоточавах се върху диханието и разтягах кръста, облягайки се с ръце на леглото. Раждането на пожелания Георги беше лесно и бързо.

Два часа след като родих сина си отидох до кафето на 9-тия етаж в болницата за шоколад. След изписването посетих масажиста ми, за да провери дали имам изместване на тазовите кости. Това е, когато единият ми крак е по-дълъг от другия. При първото ми раждане това се беше случило и ми причиняваше болки при ходене, изстръпване на крака и болки в кръста. Учудващо, но след второто ми раждане, разместване нямаше.

Вярвам, че желанието за бебе, лесното раждане, бързото възстановяване на тялото ми са благодарение на практиките по сакрална архитектура. Тези занятия развиха в мен спокойствие, благодарност и правилно усещане за тялото ми. Неслучайно съпругът ми е този, който ме кара да ходя, защото след занятие съм както казва: “Облагородена”

 

 

 

 

2013 година беше специална за всички нас, които се бяхме докоснали до САТ и до посланието на Натали Дроен към жените. 

През месец май в Пловдив се запознахме с четирите ученички от Петербург: Наталия Сергиенко, Галина Яковлева, Елена Кожевникова и Александра Чесанова. Тази среща се случи благодарение на Светослава Хаджиева, която – запленена от тях на зимния семинар в Санкт Петербург, ги доведе в България.

Бяха три дни, в които всички участвахме и се почувствахме по нов начин, усетихме женското си начало по-дълбоко, женската си сила – за какво ни е дадена, предназначението си да се родим жени.

Започвахме в мълчание всеки ден, а след това молитвеното ни състояние ни въвеждаше в практическата част на занятието.

 

Всяка част от тялото ни преживяваше „новораждане”, оживяване, както при никоя друга практика, до която всяка от нас се е докосвала.

 

Чувствах  как от мен сякаш като от камък се къртят парчета и се подреждам, стремейки се към онзи образ, който Бог е планирал за мен.

 

Беше изключително преживяване. Каква беше радостта ни, когато се оказа, че сме поканени да присъстваме и на семинара в Люзарж през месец юли, заедно с всички близки ученички на Натали Дроен, дори не бих могла да опиша. Това беше събитие, на което ученичките ѝ щяха да отдадат почит към мястото и живота на Натали Дроен - там, където се е създавала Метафизиологията, където тя всяка година ги е посрещала на групи и им е предавала собствения си опит. 

За нас - трите българки, беше голяма чест, голямо признание да бъдем приобщени към голямото семейство на САТ.

Натали си беше заминала преди 7 месеца –  на 17.02.2013г., а ние започнахме занятията на 19 юли същата година.

 

За мен това беше Светая светих – в дома на Натали - градината, часовнята, студиото, приборите, въздуха, полския пейзаж около имението. Нищо от това не би могло да бъде предадено с думи.

 

Бяхме помолени да си носим спално бельо, за да не затрудняваме по никакъв начин семейството на Натали, което беше така благородно да ни допусне в дома си за седмицата около рождения ѝ ден – 20.07.

 

Носех си спалния чувал, с който съм пребродила много места. Спях на терасата в крилото на къщата, където са живели помощниците на семейството.

Беше изключително – под френското небе, близо до летището. Първите дни чувах самолетите, а след това те станаха част от звуковия фон – заедно с птичите песни на изгрев и залез.

 

Честно казано, първите дни се страхувах някое животно да не се качи на терасата по стълбата и слагах разни импровизирани огради. А после осъзнах колко е наивно това и къде ми е вярата и упованието. Времето беше чудесно, не валя нито един ден, само една сутрин се събудих от нежното барабанене на дъжда по навеса, под който беше импровизираната ми постеля.

 

Не беше лесно на никого от присъстващите. На ученичките – защото за първи път бяха на това любимо място - без любимата Натали.

 

За нас трите – че присъствахме, че трябваше в един момент и ние да предложим от скромния си плах опит, стъпили на този път. Мястото тъгуваше и едновременно ни обгрижваше с нежност. Усещаше се невидимото присъствие на Натали.

 

Занятията бяха като красиво свещенодействие. Разговорите, общуването ни, се равняваха на месеци самостоятелни търсения.  Всичко това беше ново усещане, толкова дълбоко и различно. Пътешествах в зоната извън комфорта си, извън обичайното. Правеше ме тъжна това, че не успявам да съм перфектна - такава, каквато бих искала да бъда. Имаше моменти, в които исках да се откажа, да избягам, да се завърна в онова мое собствено пространство, в което се чувствах уверена, свободна, успяла.          Толкова съм благодарна на всички, които мълчаливо ме подкрепиха да не се поддам и да не си замина, а да преодолея и прескоча изкушението.

 

Най-силно беше един следобяд - плаках, бях сякаш бясна, щура, не можех да си намеря място, защото не можех да направя поклона. Плаках, тичах в полето, даже в часовнята не ме свърташе, градината на Натали ми беше тясна. Оказа се че няма как да си тръгна, нито да си сменя билета, нямаше нито телефон, нито интернет. И накрая - разбита от всички тези емоции, легнах рано-рано в спалния си чувал и заспах. Когато на следващия ден се събудих, съмненията, дискомфортът, желанието за бягство се бяха стопили заедно с нощта. Бях съвсем друга. Александра се смееше и ми каза, че за мен семинарът започва сега.

 

Всичко беше друго, различно. Ценно мое усещане - не само движенията с диханието, молитвите, а и беседите, четенето на книгите на Натали. По различен начин усещах дадените ни насоки на осъзнаване в свободното време, което ми помагаше да чувствам тялото си храм, храм, в който всяка една от нас свещенодействаше – дотолкова, доколкото беше дорасла.

 

20 юли! Рожденият ден на Натали Дроен!

Беше трепетен вълнуващ ден. Когато започнахма занятието, всяка от нас трябваше да влезе в Студиото в тишина. Сякаш вътре Натали ни очакваше. Влизахме една по една. Наташа ме коригира нежно, не се смутих, благодарих й мислено. Останахме в тишина дълго. В очите на някои от нас имаше сълзи. Стояхме в кръг, на стъпалата си - построени, тихи, вглъбени. Наташа започна и всяка след нея имаше по 5 минути да продължи движенията, които предишната предлагаше. Стана единение. Цялостност. Осъзнахме на още по-дълбоко ниво, че Той ни диша, че Той – Създателят,  ни оживява, че Той е животът в нас. Без Него нас ни няма. От стъпалата, по бедрата, двете колони, нагоре, нагоре към главата – главната, и след това още нагоре. Цялостност. Едно вдишване и олеквах, издигах се над себе си - вътре в себе си, а не някъде зареяна, отнесена. Всичко, с което разполагах в този съкровен момент, беше пространството от стъпалата ми до темето. И в това земно-неземно състояние след занятието имахме тържествен обяд. Посетихме и местната катедрала в Люзарж, където и до днес е семейната гробница на семейство Дроен. Благодарност, вдъхновение и едновременно чувство за отговорност ме изпълваха.    

 

Следващите дни толкова бързо летяха. Искаше ми се да спра техния бяг. Оставах сама в почивките. Ходех в градината на Натали с благодарност, че съм допусната в тази обител. Чистех вече прецъфтелите рози. Дишах, при всяко движение търсех в себе си опората, непреходното, онова, което е от Него живеещо в мен. Записвах преживяванията си, осъзнаванията си, усещанията си от всяко занятие, водено ни от ученичките на Натали подред. На всяка една от тях и сега се прекланям с дълбока благодарност, че успя да преодолее своите чувства и емоции и да ни поведе.

 

Вечер, в спалния чувал, си мислех за Христос, за осиротелите апостоли след Неговото заминаване, за Възкресението, за Вярата, за Силата, за това, че сякаш няма минало, че ние едновременно сме били, сме и ще бъдем. Участници. Поканени. Да се променим, да се издигнем над тленното, земното и приживе да Го почувстваме да Го срещнем във вътрешния си храм. Беше изключително пътешествие навътре в себе си.

 

Преди със Светослава да заминем обратно към София, там - на красивата тераса на Натали, се родиха много неща, които се отнасяха за България, за нас. Идеята за този сайт – www.nathaliedroin.bg , идеята да организираме регулярни базови нива за желаещите да се занимават със САТ нови жени. Идеята за годишните ни срещи с ученичките на Натали от Петербург. За издаването на книгата на Татяна Чесанова „Нейната история – любов” на български език.

 

Благодаря на всички, с които споделихме тези няколко дни! Получих и научих по нещо специално от всяка от вас.

Тогава, на това място - ние бяхме благословени да продължим по пътя на промяната.

 

 

 

Скъпи, любими,

Пиша тези редове с голяма благодарност към всички водещи от Петербург, които топло ни посрещнаха, приеха, водиха ни към Образа на съвършенството и ни показаха отново Сакралността, Вертикала в природата на Пушкино и Петербург! Благодаря ви Наташа, Галя, Лена, Саша, Людмила, Сабина! И знам, че към тази моя благодарност се присъединяват и всички останали 16 дами от нашата българска група на семинара през юли!

За нас тези 4 дни в Пушкино и 3 дни в Петербург бяха непрекъснато обучение, порастване, израстване и като единна българска група! 

Благодарим ви, че отделихте от времето си и допълнително се занимавахте с нас и тогава в един от тези "допълнителни мигове" Лена откри, отвори в мен Двери и Диханието нежно, топло започна своята работа на друго Ниво! 

Благодаря на Галя за откритието ми по време на нейния допълнителен урок какво е точно Вертикалът, около Който се концентрира живота ми, съдбата ми, цялото ми Битие на Земята, за Живота на всяка една от нас!

Благодаря на Наташа, с която завърших семинара си през юли! Благодаря за разговора на 9 юли и за най-голямото откровение, което получих, излизайки на Невски проспект след урока! В мен вече звучаха моите отговори на това какво значи ПОДОЙДИ К СЕБЕ, ВВЕРХ ДЕРЖИТЬ ВНИЗЬ!!! Защо е толковa непросто, нелеко на 4-то ниво в тялото!!!

Всички тези отговори са звучали от думите на Натали, от думите на другите водещи, чувала съм ги, с ушите си, а след обяда на 9 юли те живееха вече в мен!!! Летях, щастлива, че съм почувствала нещо Ново в мен, нещо, което стъпка по стъпка ще градя и ще израствам.

ДА ПРИСТЪПЯ КЪМ СЕБЕ СИ - значи да порасна вече, да съм лека, да стъпвам леко на стъпалата си, лекотата да присъства във всичко в мен, около мен, Да поема отговорност за всяко нещо в живота си, в ежедневието си, в работата, в отношенията! Да не стъпвам вече тежко, тромаво и да натискам върху стъпалата, коленете, бедрата, върху тези колони - символ на дуалността, а да се "изстрелям" навътре в себе си - да се опозная, да поема отговорност и да се изправя и да започна да усещам тялото си леко и уверено да вървя!!! Да спре малкото момиченце в мен, което непрекъснато "не знае как, не разбира, не може да държи раменете, корсета, иска някой да му обясни, да му покаже, да го научи, най-накрая да вземе да го подреди веднъж завинаги, да го научи отвън, да му помогне, защото то не може...., иска отговорите отвън, всички са му длъжни да му отговарят и най-вече да му обясняват..."

Този вътрешен диалог завърши...на това ниво за мен, в този ден!!! Всичко е вътре в мен, всички отговори са в мен, вътре. Само е нужно да притихна, да се прислушам, да порасна, ДА ПОРАСНА!!! Та нали сакралната архитектура на тялото-храм е Послушание, Слушане, ни казва много пъти Натали Дроен!

Всичко, което ми се е случило, което ми се случва - това съм самата аз и поемам отговорност без претенции, без капризи и детски номера, без поведението на малкото дете в мен, което тропа с натежалите си крачета, подрусва се сърдито и обидено и е все неразбрано и недоволно, очакващо от другите.

Ето това е Вътрешният Вертикал, когато се изправя и поема тази отговорност, че съм жива, че имам задача за свършване, която съм обещала, че всичко е такова каквото е и в това е Красотата! И тогава усещам и Външния Вертикал - как всичко около мен също се "изправя", размества, намества, идва на мястото си! Светът е друг, Животът за мен е друг, Външен Вертикал!!! 

Това беше един от въпросите, по които трябваше да мислим по време на семинара, а когато дойде време за мнението ни, аз легнах, не можех, не знаех, не исках да отговарям само с голи слова. Нямах отговора отвътре в себе си. Беше некрасиво от моя страна, малкото момиченце в мен беше недоволно - какво го изпитват, може би ще пишат бележки, а то не е готово, ами тогава да протестира, да легне демонстративно!!! Да!

Другият въпрос, по който имахме да мислим беше - ГОРНОТО ДЪРЖИ ДОЛНОТО. Как го чувстваме в себе си? Тогава на обсъждането малката Жана лежеше, не почувствала, незнаеща какво да отговори, отказваща да говори само думи, без да е почувствала!!!

И там на този Невски делничен проспект, след последния ми урок почти можех да извикам всеизвестното Еврика - Ами, когато поема отговорност да стъпвам леко, когато порасна и олекна, когато нежно вдишвам и с благодарност издишвам нагоре, по Вертикала, който вече сякаш ме "пронизва" през главата и преминава по целия ми гръбначен стълб. Вертикал, който "разделя" на 2 хармонични части тялото ми, тяло, което с всяко вдишване-издишване става все по-леко, по-свободно, по-гъвкаво и младо!

И в този момент в съзнанието ми изплува библейския момент с Христос, който ходи по водата, а Петър е опитал и се е провалил, заради слабата си Вяра, заради тежките си съмнения и ...можем всички тук да добавяме много наши "открития" защо нещо не може да стане.

Вярата, Силата, Връзката са тази невидима нишка, която ни прави леки, подвижни, ефирни, обичащи, разбиращи, приемащи, Връзката с Духа! Горното държи Долното!!! Тогава всяка клетка оживява по новому, вибрира по нов начин, в синхрон с Духа, с Дъха, живее нов Живот и всички клетки в мен живеят нов Живот!!!

И да, това е дълъг Път, дълго израстване, пренастройване, преподреждане, нова осъзнатост всеки миг, при всяко вдишване-издишване!!! Това вече не е страшно, това вече е Посока!!! Важното е, че го чувствам, че това знание е на клетъчно ниво и предстоящия дълъг Път не ме плаши, а ме прави радостна, щастлива, жадна за тази лекота, ефирност, свобода, полет!
Напред и Нагоре - казва Натали!

И по този Път всичко е за добро, радвам се на най-малкото, на това, че съм жива, че мога да съзидавам, че мога да наблюдавам, да се усъвършенствам, да приемам всички и всичко спокойно, знаейки че всичко ми е дадено, за да ми помага по Пътя...

И да продължа с благодарността - благодарим на Людмила и на Сабина, които с толкова Любов, мекота и нежност ни обгрижваха.

И не на последно място, разбира се - на Саша, на нея специални благодарности, че ме приюти в дома си за седмица преди семинара, за нощните ни незабравими разговори за Натали, за книгите, за филма, за сакралната архитектура и метафизиологията, за Русия, за България, за връзката помежду ни! Благодаря освен за уюта на дома й и за уроците по време на нейните занятия с нейните дами, които уроци бяха също откритие за мен - коя съм, до къде съм стигнала навътре в себе си в този момент, без илюзии, без заблуда. Какъв е стремежа ми Напред и Нагоре? Тя ме допусна в нейния свят, в нейното лично пространство. Благодаря ти, Саша!

И накрая отново към вас, скъпи Питерски водещи, благодаря ви от името на всички нас - 17 българки, които гостувахме в този специален за вас и Натали град.

Дълбок поклон пред нейното наследство, дълбок поклон пред вашата всеотдайност и себеотдаване на Темата за Жената и задачите й в Новия век!

До нови срещи! До нови открития!
Жана Иванова, днес още малко пораснала.

15 юли, 2014